*  *   *

 Психологията не ме направи по-щастлива.
И не ме направи по-нещастна.
Животът не стана по-лек. Не стана и по-тежък. Просто си остана същият – с болестите, с изневерите, с предателствата, с онези ситуации, в които си мислиш, че този път ще е различно… и пак се оказва, че боли.
Това знание не ме предпази.
Не ме направи недосегаема.
Не ме направи по-силна по онзи начин, по който хората си представят – като някой, на когото нищо не му влияе.
Но ми даде нещо много по-важно.
Даде ми разбиране.
Разбиране, че когато скърбя – това не е слабост, това е нормално.
Че когато се ядосвам – това не е провал, това е част от мен.
Че няма „лоши“ и „добри“ емоции, има преживявания, които искат да бъдат видени и изживени.
Разбрах, че страхът не е нещо, от което трябва да се срамувам или да бягам.
Страхът е естествен. Понякога дори необходим. Понякога точно той ме спира да направя нещо, което ще ме нарани.
Научих и нещо, което ми отне време да приема –
че не всичко и не всеки е за мен.
И че имам право на това.
Имам право да кажа: „Това не ми харесва.“
Имам право да кажа: „Този човек не е за мен.“
Дори когато отсреща някой се обиди. Дори когато не му е удобно.
Разбрах, че имам избор.
Не винаги приятен, не винаги лесен, но избор.
И че не всички хора в живота ми са близки.
Дори когато са ми роднини.
И че тази истина боли, но освобождава.
Имаше моменти, в които си мислех, че ако съм по-разбираща, по-търпелива, по-даваща – ще запазя връзките си.
С времето видях, че понякога се случва точно обратното.
Понякога, когато откажа на някого, ставам по-близка с него, отколкото когато се съгласявам на всичко.
Защото тогава вече не съм удобна. Тогава съм истинска.
Разбрах и колко е важен езикът.
Не просто да говорим, а да можем да казваме какво ни е, какво искаме, какво не можем да дадем.
Защото, когато не го казваме, започваме да живеем в недоразумения.
И нещо много лично…
Осъзнах, че понякога не светът ме наранява, а представите ми за него.
Очакванията. Фантазиите.
Онези вътрешни картини за това как „трябва“ да бъде.
И когато реалността не съвпадне с тях – идва самотата.
Не защото няма хора, а защото има разминаване между това, което е, и това, което съм си представяла.
Научих се да моля за помощ.
Не винаги ми е лесно. Понякога още се стискам и се опитвам да се справя сама.
Но вече знам, че не е срамно. Че не ме прави по-малка.
И може би най-важното…
Разбрах, че силата не е да си безгрешна.
Силата е да си жива. Да си истинска. Да си в контакт със себе си – с хубавото, с трудното, с всичко.
Да си позволиш да спреш, когато ти идва в повече.
Да си дадеш време.
Да не бягаш от себе си.
И че винаги имам избор.
Дори когато нито един вариант не ми харесва.
Психологията не ми даде перфектен живот.
Даде ми възможност да живея своя живот, без да се губя напълно в него.
И продължавам да се уча.
Всеки ден.
През хората, през ситуациите, през собствените си грешки.
И ми се иска да вярвам, че точно това няма да свърши.
А ти…
какво ти дава психологията?
С любов и разбиране
Надежда Димитрова - психолог

Много интересни мисли - и не само от психологическа гледна точка.
Благодаря, мила Еми!
Успешна нова седмица!
Прегръдка!

Да. И аз се впечатлих. Колко са верни всъщност. Хубава нова седмица. Прегръдки!