Един разказ от Хорхе Букай  -любим автор,който чета  с удоволствие и винаги научавам по нещо за живота и хората!
  Когато ,преди време за пръв път прочетох този  разказ бях много впечатлена. Това  първо впечатление ще остане винаги в мен!
                 ~ * ИСТИНСКАТА СТОЙНОСТ - Х. БУКАЙ  * ~

            ~ . ~ . ~

- Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?

Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това... - И след кратка пауза добавил: - Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.                                                          
                                                                                           ~ . ~ . ~                     
- О...колко се радвам, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
- Добре - продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: - Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
       ~ . ~ . ~
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
                                                                                                 ~ . ~ . ~          
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
      ~ . ~ . ~
Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.
                                                                                                   ~ . ~ . ~
- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
     ~ . ~ . ~
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
                                                                                                  ~ . ~ . ~
- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.

- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...

Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.
     ~ . ~ . ~
- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?

И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.
                                                                              ~ . ~ . ~                                                                                                                                                                       " pozitiwnoto.info"

Все се намира някой, който да ни покаже истинската ни стойност! Благодаря ти за хубавия разказ! :)))))

Когато осъзнаем ,че всеки от нас е ценен със своята уникалност и никой
не може да ни познава толкова добре ,колкото ние самите себе си,ще сме разбрали
как да даваме най-доброто от това което сме!
Приятна вечер Диди!

Като принцип, хората са безценни. И все пак, често чуваме израза: Той/Тя е стойностен човек.
За мен стойността на човека се определя от количеството Светлина, която би могъл да възприеме, да понесе в себе си и да раздава. Има хора - Слънца. Там, където те се появяват, тъмнината се разрежда неусетно, наоколо огрява и всичко се стопля от усмивките им...
Може би стойността на една личност (не душа - тя няма стойност според мен) се определя от умението и да вижда голямото в малкото, дълбокото в плиткото, мъдростта в глупака, ползите в загубите, живота в смъртта, красотата в невзрачното....
Може би стойността на една личност зависи и от знака на емоциите, които тя допуска в себе си - дали оставя да я води гордостта или смирението, дали отминава с уважение или с презрение...

за този много стойностен,безценен коментар!Абсолютно съм съгласна с всичко ,което казваш!
Благодаря отново!Много ценно е!
Поздрави!Приятна вечер !

Хубава притча... Стойността е относителна - и на вещите, и на хората...
Приятна вечер!...

Хубава вечер!

Поздрави за постинга, Еми!
Липсата на правилна самооценка и увереност в собствената ни стойност само вгорчава дните ни и препятства случването на положителните моменти, на радостта от живота. Във всеки човек е заложено нещо ценно, единствено и неповторимо ... Така, както няма двама душа с едни и същи пръстови отпечатъци, така у всеки от нас има качества, заслужаващи уважение и оценка... А кой ще ги забележи ... е друго нещо ... ! :)
Хубав, усмихнат ден!

че възгледите и разбиранията ни съвпадат в това отношение!
Стремежът ни цял живот е да опознаваме себе си и се развиваме като
пълноценни личности!
Поздрави!Приятен ден :)

Днес отново прочетох хубавата притча, имах нужда от това. Често губя увереност, а Хорхе Букай ме накара да се замисля отново и отново...
Приятен ден ти желая:)

При нас хората е така-постоянно трябва да балансираме крайните емоции!
Но когато си решил,че си струва да го правиш,колкото и да е трудно успяваш
постепенно да постигаш средата между крайностите!Поне аз се стремя да правя така:)
Благодаря ти!И на теб желая хубав ден!